Петър Парчевич

В първото десетилетие на бурния седемнадесети век в градеца Чипровец, сгушен в дебрите на Чипровската планина е роден Петър Парчевич (1612 г.). Бележитият българин е посветил живота си за спасението и освобождението на своя поробен народ.

Фамилиите Парчевич, Пеячевич, Кнежевич и Томагьонович водят своето начало от стария босненско-български владетелски род Кнежевич-Парчевич, чий то представител и родоначалник Стефан Дабиш-Кнежевич е бил в роднински връзки с унгарските и полските крале. От 1392 г. до 1396 г. той е крал на Босна. Тримата сина на Стефан Дабиш-Кнежевич – Владислав, Вук и Парчия, влизат в заговор, организиран против първия крал на Босна Твърдко І. Заговорът е разкрит. Владислав и Вук са хванати и наказани със строг затвор. Парчия успява да избяга и през 1367 г. емигрира в България, където получава от цар Иван Александър наследствени земи около р. Скът. Тук той изгражда замъка Кнеже и поставя началото на рода Парчевич от рода Кнежевич.

Образование

На 11-годишна възраст Парчевич заминава за Италия и постъпва в прочутия
Илирийски колеж на италианското градче Лорето. Там той учи старателно цели седем години, добива солидни знания и усвоява латински и италиански език.

От Лорето Парчевич заминава за Рим, за да продължи учението си. Тук, изявил своите изключителни дарования, получава титлата „доктор по каноническо право и богословие”. В Рим Парчевич се застоява и добива не само докторско звание, но и богат житейски опит, широк кръгозор, ясен и оформен политически поглед за положението в Европа и за състоянието на турската империя.

Завръщане в България

През 1644 г. Петър Парчевич, овладял още няколко чужди езика, се завръща в българските земи по настояване на просветения софийски католишки архиепископ Петър Богдан. Същата година е назначен за секретар на марцианополския архиепископ Бандуинович със седалище Молдавия. Той държи непрекъсната връзка с Петър Богдан, който от своя страна поддържал жив контакт със своите сънародници не само от Чипровец, но и с българското население на цялата област с център Кутловица (сега област Монтана), за да крепи бодър духа на народа и да съживява надеждите му за освобождение от „непосилното турско иго”.
На Парчевич се възлага тежката и опасна задача да пътува с мисия из далечни чужди земи, за да моли за помощ и подкрепа за освобождението на българския народ и на другите балкански народи от османското робство. Тази апостолска дейност, придружена с големи опасности за живота му, налагала на Парчевич да пътува месеци и години при сковаващи студове и знойни горещини, денем и нощем, понякога и пеша, често пъти недоял и болен, за да моли не само за помощ срещу Турция, но и като политически далновиден и осведомен деец да убеждава със своето красноречие и здрава логика западните държавници, че е в техен интерес да се противопоставят с въоръжена сила срещу турската империя. Една година след завръщането му в България настъпват благоприятни военни събития, които улесняват тази тежка и опасна, но високо родолюбива и благородна дейност на Парчевич. Избухнала така наречената Критска война между Венеция и Турция, която продължила с прекъсвания почти четвърт век (1645-1669).

Тази война причинила немалки поражения на Турция и събужда надеждата на българския народ и другите балкански народи за освобождение от османското робство. Сред българите се надига сериозно движение срещу султана. Парчевич взема живо участие в българското съзаклятие с дипломатически мисии. Той убеждава влашкия господар Матей Бесараба да участва в заговора и от негово име отива да преговаря с полския крал Владислав IV. Тръгва на дълъг и рискован път за Полша, преоблечен в турски дрехи. Целта му е да склони полския крал Владислав IV да нападне Турция, която е във война с Венецианската република и с това да подпомогне българо-влашките планове за освобождение. Мисията му е увенчана с успех. Според разказа на Парчевич, Владислав ІV дава своята подкрепа казвайки: „Имайте ме предвиден и нарисуван, докато дойда жив и истински”. Внезапната смърт на крал Владислав осуетява изпълнението на този влашко-български план.
В края на 1649 г. отново влашкият владетел и радетелите на българското освободително движение изпращат Петър Парчевич при новия полски крал Ян ІІ Казимир, за да подготви исканията за подкрепа на освободителните начинания на българския народ. Благоразположени към мисията на Парчевич , новият полски крал и държавният му съвет го насочват да потърси подкрепата на австрийския император Фердинанд и на воюващата с Турция Венецианска република. Парчевич заминава за Австрия. Във Виена той се явява пред император Фердинанд II, който от своя страна отправя Парчевич към Венеция, която вече воюва с Турция.

Послание до Венецианския сенат

В 1650 г. Парчевич отправя послание до Венецианския сенат, с което моли за помощ срещу Турция, „чиито сили са изтощени от преславната Венецианска република, поради нескончаемата война”. Парчевич не забравя да отбележи в посланието си, че българският народ долавя как „отслабва мощта на султана и затова се одързости да се изстъпи и разбунтува срещу този голям звяр”(т.е. турската империя). Парчевич е още млад, едва 38-годишен, но притежава вродена способност да схваща навреме и правилно народните мъки и тежнения и да им откликва. Този верен и предан син на родината проявява своя изключителен талант на гъвкав дипломат, усета на един разумен, тактичен и прозорлив политик, с богата ерудиция и убедително красноречие. Той върши своята апостолска мисия за спасение на българския народ със завидна енергия и упоритост до края на живота си.

Нов заговор

В 1656 година той е в центъра на нов заговор, подкрепен от молдовския княз Стефан III Будузе, и на влашкия княз Константин Бесараба. В този план за пръв път се включва и участието на представители на другите балкански народи. Те обмислят освободително движение във всички балкански земи. Изпращат насърчителни послания до народите на България, Сърбия, Гърция и Албания за общобалканско въстание. Парчевич се озовава отново при австрийския император и го запознава с този нов план. Но Виена се интересува от въпроса за подобряването на отношенията между Полша, Украйна и Русия, за да заздрави мира между тези християнски държави. За тази цел в 1657 г. австрийският император натоварва Парчевич с деликатната дипломатическа мисия да води преговори с украинския хетман Богдан Хмелницки. Пътят до седалището на украинският вожд е траел 44 дни. Секретарят на пратеничеството Марианович описва това тежко и рисковано пътуване. Посланичеството, начело с Петър Парчевич е посрещнато тържествено от украинския хетман. Той приема предложението на австрийския император за мир с Полша и оттегля казашките отреди от полска земя. Мисията на Парчевич пред Хмелницки приключва успешно. Парчевич, високопросветният политически деец, спечелил уважението и доверието на политическите кръгове на тогавашна средна Европа. За проявените негови качества на ловък и опитен дипломат получава почетното звание „императорски съветник”. Удостоен е и с титлата „австрийски барон”. След мисията му в Украйна, на връщане от там, Парчевич заболява и остава на лечение в един манастир при полския град Лвов. Месеци наред той е прикован на болничното легло.

Неодобрение от Рим

Политическата дейност на Парчевич е следена от католишката Конгрегация в Рим и съветът на папските кардинали не я одобрява. Те искат от Парчевич да бъде усърден папски служител, който да мисли за разпространението на католицизма в България, а не да мисли и да работи за освобождението на своя народ и на балканските народи. От Рим остро упрекват патриота Парчевич и в 1661 г. папата отнема архиепископския му сан. Парчевич години наред понася унижения, разочарования и лишения с присъщия си стоицизъм, но не се огъва. Когато Парчевич е върнат отново на служба и австрийският император потвърждава благородническото му звание, избухва войната от 1672 г. между Полша и Турция. И тази война, като всички други войни на Турция, съживява надеждите за освобождение всред поробеното население на Балканите. В края на 1673 г. Парчевич се явява пред Веницианския сенат с писма от Петър Богдан, от молдовския пълководец Григорий Хабасиенко да моли пак подкрепа за освобождението на България и останалите балкански народи, които са готови „по-скоро да погинат и да пролеят кръвта си, отколкото непрекъснато да живеят в страдания под тежкото и насилническо турско робство.”
Но егоистичните политически сметки на държавите, които Парчевич в продължение на повече от 30 години е посещавал като народен пратеник, не са донесли желаната цел.

Последното пътуване и смърт

Последното пътуване на Петър Парчевич е в Рим, където посещава папата, кардинали и посланици на чужди държави във Вечния град. И сега, при срещите и разговорите му, Парчевич убеждава и доказва, че историческа необходимост е свободните християнски държави да се противопоставят на османската опасност, като се предприеме един общ поход срещу Турция. Така ще се подпомогне военно борбата на българския народ и на другите балкански народи, които са в тежко положение, особено българския народ.

В Рим Петър Парчевич не завършва докрай своята свободолюбива и хуманна политическа мисия. Тежка болест покосява всеотдайния патриот и безкомпромисния български политически деец на седемнадесетото столетие. Барон Парчевич умира в Рим на 23 юли 1674 година, без да дочака въстанието от 1688 г. Смъртта му слага край на един живот, отдаден на една мечта – свободата на България. Тленните му останки се намират в разположената близо до Пиаца ди Спаня църква „Сан Андреа деле Фрате“, в гробницата на знатната римска фамилия Велтери, където има и паметна плоча.